В търсене на Личността

Защо хората в България не гласуват на избори? "Всички са еднакви", гласи масовият отговор. Но той като че ли е нещо повече от клиширано извинение да не упражниш правото си на демократичен избор. Макар и твърде опростено, това изказване всъщност доста добре отразява политическата ни действителност. И наистина, какво различава партиите у нас? Целите? До предишните избори целта на всички беше влизането в Европейския съюз. Преди следващите все още няма ясна цел, но предвид световната финансова криза, която започна да засяга и България, най-вероятно приоритетите ще бъдат насочени към икономиката.

Платформата? Някой чел ли е всъщност целите програми на партиите, преди да (не) гласува? Дори само бегъл поглед стига, за да се уверим, че в повечето сфери става дума за еднакво неизпълними обещания. Идеологията? След като социалистическа партия направи най-големите данъчни облекчения в новата ни история и извършва голям брой пазарно ориентирани реформи и тази точка изглежда размита. Явно е, че партиите губят своето индивидуално лице, а с това и своите избиратели. Но трябва ли това да е негативна тенденция? Да не би влизането в ЕС да беше грешен ход или пък намаляването на данъчната тежест да не беше наложителна мярка. Общата визия и близките цели особено в тези тежки времена всъщност могат да се окажат голямо предимство. Нуждаем ли се днес от диаметралното разграничение между ляво и дясно, между консерватизъм и либерализъм? Или по-скоро от консенсус, от общи и решителни действия, за да вървим напред?

Проблемът явно е другаде. Той се корени в нежеланието на голяма част от обществото да участва активно в политическия дебат, да има активна гражданска позиция. А един от най-добрите начини тя да бъде изразена е гласуването на избори. Нещо, което в България напоследък все по-малко хора правят. Но как да направим политическия дебат по-интересен и как да мотивираме народа да гласува, след като "всички са еднакви"? Отговорът е прост: чрез личности.

Персонализирането на един проблем води до повишаването на неговата атрактивност за зрителя, са доказали изследванията в областта на рекламата. Прави го по-близък и разбираем, по-личен. Ако пренесем тези размишления върху политическата реалност, ще видим, че в държавите с по-силен мажоратарен вот избирателната активност е по-висока. Така на президентските избори във Франция миналата година, когато битката беше между Сеголен Роаял и Никола Саркози, активността стигна 84%. Висока активност се очаква и на президентския вот в САЩ през ноември след почти година на разгорещени дебати между кандидатите на двете партии, републиканската и демократическата. И двата примера се отнасят за държави с президентска система на управление. Но и зад Барак Обама, и зад Джон Маккейн стоят политически партии. А ако погледнем и случая на държава като Австрия, ще видим, че на септемврийските парламентарни избори, в центъра на прожекторите бяха силни и контрастни личности, провеждаха се ожесточени дебати и в крайна сметка хората дискутираха не толкова коя партия ще спечели най-много гласове, а кой политик ще стане канцлер. Избирателната активност накрая беше над 70%.

Друг е въпросът, какви личности ни трябват, за да се раздвижи политическият дебат. Нужни са „ярки личности, които могат да правят политика, а не декларации“, казва президентът Първанов. Нужни са харизматични и магнетични личности, които да спечелят доверието на избирателите, така, както нито една програма или идеология не може да го направи. Нужни са хора с визия в бъдещето, способни да я комуникират пред широката публика. Хора като Барак Обама, който, макар и неопитен в някои отношения, има воля и желание за промяна и това се усеща от избирателите. И дори да не се гласува за него, със самото си присъствие на политическата сцена, той провокира дискусии за бъдещето на страната си. За съжаление у нас или липсват такива личности, или тези, които се изживяват като такива, се движат по плоскостта на елементарния популизъм. Такава личност беше Симеон Сакскобургготски през 2001, когато с умели ПР-ходове и точни послания успя да събере мнозинство за новосформираното си движение. Че това в последствие се оказа въздух под налягане можем да свържем с измамно лесния път на популизма, който повечето политици у нас избират. Изборите преди седем години обаче доказаха, че една личност може да бъде чута от много по-голяма аудитория, отколкото стотици страници програмни манифести някога ще могат да бъдат бъдат прочетени. А аргументът, че мажоритарната система е опасна със своя популистки уклон, по-скоро подценява преценката на вече добилия опит избирател, отколкото да помага за неговото активно включване в изграждането на бъдещето на страната.

Търсенето на Личността продължава...